Приказка за порастнали деца

Васил Стефчов Георгиев е на 19 години. Преди 12 години пристига в Пловдив. Живее последователно в ДДЛРГ „Рада Киркович” и ДДЛРГ „Олга Скобелева”. Сега живее в защитено жилище, учи и работи. Ежегодно организира Конкурс за млади изпълнители. Идеята на конкурса е да избере музикални дарования от домовете за деца, лишени от родителска грижа.Тази година конкурсът ще се проведе в рамките на Празнични дни на изкуствата „Пролет в Стария град”, организирани през април-май 2010 година от Фондация „Огънят на Орфей”. Децата в конкурса ще се подготвят с Наташа Миркович Де-Ро. Наташа Миркович е поп певица от Босна, живее и твори във Виена. Преподавател е в Майсторския клас по универсално пеене на Лятна академия за изкуство „Огънят на Орфей” и Празничните дни.

„Приказка за порастнали деца” е материал за Васко, който през ноември 2008 година, навръх рождения си ден, съвместно с младежката организация на БЧК, организира изложба в ДДЛРГ „Рада Киркович”. През май 2009 година с деца, лишени от родителска грижа от цяла България, бяха приети от Президента Георги Първанов. Васко работи в модна агенция. Свирил е на пиано пет години.

То­зи ден трябва да пъ­ту­вам об­рат­но към Со­фия. Но съм обе­ща­л на Вас­ко да ос­та­на и вли­зам в До­ма за де­ца, ли­ше­ни от ро­ди­тел­ска гри­жа “Ра­да Кир­ко­вич” в Плов­див.

За пръв път Вас­ко ми спо­ме­на за иде­ята да нап­ра­ви фо­тоиз­лож­ба до ед­на бяла плас­тма­со­ва ма­са в зад­ния двор на учи­ли­ще­то в Ши­ро­ка лъ­ка. Спо­ме­на ми, че бил на­ме­рил праш­ния ар­хив на до­ма: цвет­ни и чер­но-бе­ли сним­ки на си­ра­ци­те през го­ди­ни­те. Ис­кал да ги по­ка­же на хо­ра­та – да ги видят.

В до­ма, на чет­вър­тия ета­ж, в ед­на мал­ка из­лож­бе­на за­ла, из­пол­зва­на за му­зей, ни пос­ре­ща Вас­ко – със ста­ри­те дън­ки от лято­то, но­ви обу­вки, бяла ка­ри­ра­на ри­за, тъм­но­син еле­к без ръ­ка­ви и чер­ве­но-каф­ява вра­тов­ръз­ка. За­ла­та е с ни­сък та­ван, нов ли­но­леум на по­да и ста­ри си­ви таб­ла по сте­ни­те, на кои­то се че­те нак­рат­ко ис­то­рия­та на до­ма: “На 24 ок­том­ври 1950 г. но­вият слън­чев, прос­то­рен дом е за­вър­ше­н” Дър­жав­но-об­щес­тве­но­то на­ча­ло на­ми­ра из­раз във фор­ми­ра­не­то на учи­лищ­но­то нас­тоя­телс­тво.” На­би­ват се на очи мно­го­то гра­мо­ти, ед­на­та от кои­то Ле­нин­ска, а до тях – ли­тог­ра­фия на Цвин­гер, ар­хи­тек­тур­ният ба­ро­ков ком­плекс в Дрез­ден.

Сре­щу три­те ре­да сто­ло­ве за пуб­ли­ка­та е сло­же­но бяло плат­но за пре­зен­та­ция. Зад не­го са вит­ри­ни­те, в кои­то стоят ока­че­ни ос­къд­но­то ко­ли­чес­тво сним­ки, обе­ща­ни от Вас­ко. Ка­то ве­нец най-от­го­ре са на­ре­де­ни без­брой наг­ра­ди и ку­пи от Мла­деж­ки­те тур­ни­ри по спорт – 2004, 2005, 2006, 2007, 2008 – пос­ти­же­ния в мно­жес­тво дис­цип­ли­ни.

Вас­ко да­ва ин­тер­вю в ъгъ­ла за мес­тна­та те­ле­ви­зия. Ре­пор­тер­ка­та е нис­ка и “от­ра­ка­на” След две­ми­нут­ния ви­део­за­пис (крат­ко ин­тер­вю с “де­те­то-си­рак” и ли­тур­гия по от­кри­ва­не на съ­би­тие­то) по­ве­че не се мярва.

“Ще ми да­деш ли да сни­мам?”, ме пи­та Са­ли – мъ­нич­кият Са­ли, кой­то раз­го­варя с дядо поп и пос­тоя­нно гле­да  в ком­пю­тъ­ра на тех­ни­чес­кия ръ­ко­во­ди­тел на проек­та, как­то тъ­по, с да­та 17.11.2008 г., съм си за­пи­сал в днев­ни­ка. Са­ли Ха­сан Ха­са­нов.

За­ла­та за­поч­ва да се пъл­ни, след­ва дъл­га ли­тур­гия, це­лу­ва­не на злат­ния кръст, крат­ка реч на Вас­ко и мно­го бла­го­дар­нос­ти от не­го­ва стра­на. Под­гот­вил е гра­мо­ти за хо­ра­та, по­мог­на­ли му да осъ­щес­тви иде­ята да нап­ра­ви из­лож­ба. По­ло­ви­на­та от тях не при­със­тват. Най-мно­го на по­лу­че­на­та гра­мо­та се рад­ва чис­тач­ка­та.

“Дай ми и аз да сни­мам”, с пъл­на ус­та ми из­крещ­ява Бож­ко. Бо­жи­дар, прия­тел на Са­ли. Име­нно Са­ли го до­веж­да при мен. Бо­жи­дар е ци­ган­че и е по-едъ­р от Са­ли. Са­ли е тън­ка кле­чи­ца, но не от не­дох­ран­ва­не,  прос­то та­ко­ва е нор­мал­но­то му те­лос­ло­же­ние.

Мла­деж­ка­та ор­га­ни­за­ция на БЧК по­ма­га на Вас­ко. Те съ­що са под­гот­ви­ли пре­зен­та­ция със сним­ков ма­те­риал. И до­ка­то ху­ба­во­то мо­ми­че го­во­ри, на бяло­то плат­но еди­н след друг след­ват фо­то­си­те: де­ца с бе­ли фла­нел­ки и чер­вен кръст. Де­ца с ба­ло­ни пред от­ру­па­ни с ла­комс­тва ма­си. Де­ца, кои­то се смеят. Де­ца, кои­то боя­дис­ват чер­ве­ни яйца, а от яйца­та са нап­ра­ви­ли ог­ро­мен, чер­вен кръст. Де­ца, кои­то ри­су­ват – кой с чет­ка, кой с пръс­ти вър­ху ед­но ги­гант­ско бяло яйце (мо­же би гип­со­во или от сти­ро­пор): “Хрис­тос Вос­кре­се“…

“Да-а-а, та­зи не бе­ше нуж­на”, тъж­но из­мрън­ква ху­ба­во­то мо­ми­че, объ­рна­то към прия­теля си от гру­па­та, от­го­во­рен за се­лек­ция­та на сним­ки­те. На въп­рос­на­та сним­ка мом­че с чер­на блу­за на “Ми­лан” гле­да някъ­де в без­края. За­ха­па­ло е ци­га­ра и пие “Ка­ме­ни­ца” (мъ­же­те знаят за­що). Ти­ши­на в за­ла­та. Да­вай на­та­тък.

Някой пус­ка свет­ли­на­та. Вас­ко от­но­во бла­го­да­ри на всич­ки и при­кан­ва пуб­ли­ка­та да се по­чер­пи на ма­си­те вдясно – слад­ки, со­ле­ти, две тор­ти, свър­ши­ло бе­зал­ко­хол­но. На сним­ки­те във вит­ри­на­та пи­ше: “Ние иг­раем, 2004 г.” (две мом­че­та и ед­но бле­до мо­ми­че, и три­ма­та с го­ле­ми очи; ед­но­то се смее, има го­ле­ми зъ­би и е пос­та­ви­ло дясна­та си ръ­ка нао­па­ки вър­ху те­ме­то); “На ла­гер в с. Бой­ко­во, 2005 г.” (ци­ган­че с бин­то­ван нос е пре­гър­на­ло де­бе­ла­та ус­мих­на­та да­ма до се­бе си); “На ла­гер в с. Бой­ко­во, 2005 г.” (съ­що­то ци­ган­че, но без прев­ръз­ка на но­са, и да­ма­та до не­го); “На мо­ре, с. Рав­да, 2003 г.” (три де­ца, от­во­ри­ли ши­ро­ко очи и ус­та, ими­ти­ра­т май­му­ни); “Ек­скур­зия, 2004г.”(мно­гоб­рой­на гру­па на стръм­на и зе­ле­на пол­яна; все­ки в своя­та по­за; все­ки ус­мих­нат)…

На ек­скур­зия, на мо­ре, по ед­но име на се­ло или град, ни­що по­ве­че. Стран­ни ре­мар­ки.

“Как се каз­ваш?” – “Ма­рин Ро­зов Кам­бу­ров”, ми от­го­варя ед­но из­ру­се­но, ус­мих­на­то мом­че с гол­ямо ко­рем­че и ле­ко прис­ви­ти в край­че­то очи. Еди­н чо­век виж­да дру­гия през очи­те. Тъж­ни очи.
Сни­ма­ме се. Де­ца­та ядат слад­ки и тър­чат нао­ко­ло в кръг, но ско­ро и те спи­рат из­мо­ре­ни.

Не­ли, коя­то е ве­че бъ­де­ща фри­зьор­ка, и прия­телят й Пе­тър се дви­жат навс­якъ­де заед­но (Да­ли пък не се оби­ча­т?). Сни­мам ги и про­дъл­жа­вам на­та­тък. Сни­мам как­во­то ми пад­не, за­що­то ве­че няма зна­че­ние.

“Биз­нес-миз­нес пра­ви. Тру­па стаж!”, се оба­жда­т две­те от­ра­ка­ни мом­че­та на пло­щад­ка­та пред му­зея. Правят се на фо­тог­ра­фи, са­мо че с те­ле­фон. Смеей­ки се, ми от­връ­щат: “Пра­вим сним­ки за МВР-то”.

Ма­рия ме пи­та да­ли бих я сни­мал. Каз­вам й къ­де да зас­та­не и тя сяда на по­да със сви­ти кра­ка. Има къ­са чер­на ко­са и мно­го, мно­го… Очи, кои­то не мо­гат да бъ­дат опи­са­ни. Ра­дос­тна е, че ще по­зи­ра. Ма­рия Ане­ва То­до­ро­ва.

Еди­н по еди­н ни из­пра­щат към вхо­да. “Ба­те­то” – Вас­ко, зас­та­ва пред циф­ро­вия обе­кти­в заед­но с Вик­тор. Вик­тор е мур­гав, го­во­ри на­тър­те­но, но­си ра­пър­ски дре­хи и иро­нич­но под­хва­ща поз­на­та­та реп­ли­ка: “Вър­ти биз­нес!”, со­чей­ки Вас­ко. Смее се.

На­вън не­бе­то е си­во и се ка­ни да за­ва­ли. Сним­ки, сним­ки, сним­ки.

“Доб­ре ли е в до­ма?”, пи­там. “Доб­ре е”, чу­вам навс­якъ­де след су­ма ти “а­ми-и-и”-та, бър­ка­не в джо­бо­ве­те, вър­те­не встра­ни и на­ве­де­ни пог­ле­ди.

Вас­ко се из­губ­ва нан­якъ­де. Пог­леж­дам към сте­на­та на физ­кул­тур­ния са­лон: “Е­рол + Ка­ра­мил­да”, “А­дън + Надя”, “Ми­ка + Ка­лин”, “Цве­те­ли­на + То­ни”, “А­ни + Го­шо”,  пос­ла­ния в сър­ца, из­ри­су­ва­ни с те­бе­шир.

Вас­ко – Ва­сил Стеф­чов Геор­гиев, заб­ра­вих да спо­ме­на, на­вър­ши пъл­но­ле­тие на то­зи ден – 17 ноем­ври 2008-а. В на­ча­ло­то на фев­руа­ри та­зи го­ди­на, под­по­мог­нат от фон­да­ция “Фо­тод­ра­ма”, тръг­ва на оби­кол­ка из Бъл­га­рия. По­се­ща­ва до­мо­ве­те  за  си­ра­ци  в  Асе­нов­гра­д (дом  “Та­ньо Вой­во­да”), Со­фия (дом “Пет­ко Сла­вей­ков”), Вар­на, Ви­дин, Сли­вен, Бла­гоев­град, Ста­ра За­го­ра. Три по­ред­ни го­ди­ни ор­га­ни­зи­ра му­зи­ка­лен “Кон­курс за мла­ди та­лан­ти”.

От две го­ди­ни из­дир­ва ро­ди­те­ли­те си. Без ус­пех. В слу­чай на ус­пех ек­спер­тът Али­съ­н Лес­ли от ор­га­ни­за­ция­та “За на­ши­те де­ца” пре­дуп­реж­да­ва:

Де­ца­та не мо­гат да се вър­нат в се­мей­ства­та си без пред­ва­ри­тел­на под­го­тов­ка за на­пус­ка­не на со­циал­ния дом. Де­ца­та и се­мей­ства­та се нуж­даят от аде­кват­на фи­нан­со­ва, со­циал­на и емо­цио­нал­на под­кре­па при връ­ща­не­то в се­мей­ство­то. То­ва е осо­бе­но важ­но за де­ца, кои­то са пре­ка­ра­ли по-дъ­лъг пе­риод в со­циа­лен дом и са с ма­лък опи­т в жи­во­та в се­мей­ство.

То­зи ме­сец Вас­ко се пре­мес­тва в “за­щи­те­но жи­ли­ще”, от­къ­де­то за­поч­ва пътят му към го­ле­мия свят. През ав­густ 2008-а ми ка­за, че го е страх. От бъ­де­ще­то и неиз­вес­тно­то.

Скром­на­та из­лож­ба със сним­ки на ста­ри и но­ви ли­ца, коя­то нап­ра­ви, бе­ше не­го­во­то сбо­гу­ва­не с то­зи дом.

― С как­во ис­каш да се за­ни­ма­ваш, ка­то на­пус­неш до­ма? Как­во ще пра­виш?

-― Уф, ми нямам ни­как­ва меч­та. Хо­ра­та ми каз­ват, че трябва да има­м. Но нямам. Нео­фи­циал­но, то­ва мо­жеш да не го за­пис­ваш, аз лич­но не знам, ка­то из­ляза от до­ма, как­во ще правя. То­ва е страш­но. На мен ми е страш­но. Нямам къ­ща, под­слон.

Ноември, 2008 година

Advertisements
Публикувано в Социално. Leave a Comment »

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: