Автобус, петима души и спортен екип. Друго?

Здравейте,

След като в предишната публикация разгледах как стои въпросът с трудовата реализация и включване на хора с увреждания, мотивиран от посещението ни в Социалната служба на гр. Мюнстер, сега ще опиша накратко какво мисля относно възможността хора с увреждания да спортуват и да бъдат членове на спортни клубове. Според мен, спротните занимания на хора с увреждания са важна част от всяка стратегия за социално включване, защото активните физически занимания са предизвикателство за тях, а и защото подобен род дейности са катализатор за създаването на контакти, за успешната комуникация между хора с и без увреждания.

 

 

 

 

 

 

 

Изобщо, мисля, че резултатът от ангажирането на хора с увреждания в спортни занимания още от детска възраст има редица положителни резултати. Един от тях е именно разбирането, което – играейки заедно – децата могат да изградят, а именно – че всички имаме различия и че те ни най-малко не са повод за изолация, а напротив – за по-добро сработване.

Най-простото, което хор с и без увреждания биха научили, а най-вече деца с и без увреждания, при активното си и взаимно занимание със спорт е: „Обществото е толкова по-интересно, колкото неговите членове са по-различни.“


В тази връзка младежките спортни клубове са уникална възможност за такъв вид контакти. Както е „Бяло-синьо Аазее“, с които проведохме футболна среща на 4 септември.

Поразрових се в интернет и намерих информация за доста проекти с цел осигуряване на възможност на хора с увреждания да се включат в различни спортни мероприятия. И тук, обаче, отново изниква въпросът, че рано или късно проектите приключват. Ако спортен клуб „Синьо-бяло“ беше проект, това означава, че след няколко месеца можеше и да не го има.

Струва ми се добра идея общините, които заделят средства за поддръжка на спортните си съоръжения, да заделят и сума, с която да учредят местни спортни клубове – младежки, а и за възрастни, – където хора с и без увреждания да участват взаимно в различни мероприятия. Би могло да се изготвят национални стандарти за това, с какъв персонал да разполага всеки клуб, а може и да се подходи по-гъвкаво – в зависимост от финансовите възможности на общините да се назначава и персонала. Може и да се направи справка – какви са увреждания на хората с увреждания в дадената община. И така да се подбере персонал. Ако изникнат нови нужди, хора с различни увреждания, персоналът може да бъде увеличен.

Да не говорим, че средства за подобни клубове могат да се заделят и от централния бюджет целево. Поне на първо време, при създаването на тези клубове. В голяма степен съоръженията – стадиони, спортни зали – вече са изградени.

Дори и някоя община да няма възможност – няма съоръжения или финансовите ресурси да назначава персонал – спортните занимания с цел включването на хора с увреждания пак могат да се провеждат -в часовете по физическо възпитание и спорт. Ако и в тези часове не може, в извънкласни дейности с учителия по физическо възпитание и спорт. Къде? На игрището на училището? Или във физкултурния салон? В този случай на общината ще й коства надбавка към заплатата на учителя, повече разходи за комунални услуги на училището и… Това е.

Освен това, дори не взимам предвид предполагаемото физическо и здравословно състояние на децата. А такова – при наличието на специалисти, индивидуални програми и усърдна работа – би могло да се постигне.

„Синьо-бяло“ е пример и за нещо друго – това е спортен клуб за деца, каквито почти навсякъде има. Дори в Радомир, дори в Пловдив, Видин и София. Но там участват и деца с увреждания.

Спортните инициативи носят със себе си и род други положителни възможности – опознаване, сближаване, възпитаване на толерантност у децата, идея за общи усилия, за честност. И още много други.

И, според мен, има няколко причини тази възможност да не се използва пълноценно в България – все пак трябва достъпна среда. Ако общините са затруднени и в това отношение, биха могли да пуснат поне една нова автобусна линия със специализиран автобус за хора с увреждания. Един автобус, който да минава и да взима хората с увреждания. Добре е да вземем предвид и колебанието у родителите, а и у самите хора с увреждания да се включат в такива занимания.

Една автобусна линия, петима специалисти – треньор, рехабилитатор, психолог, помощен персонал, официалното учредяване на подобен клуб и желание и у двете страни, идеята може да се реализирав.

Разбира се, ще се радвам да ме допълните.

Поздрави!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: