За слепотата и проглеждането

Понякога хората искат да приличат на прелетните птици, които щом стане студено, отлитат на юг, към някое по-хубаво местенце… но само, за да се върнат на следващата година. Фондацията „Прелетни птици” помага на хората с увреждания също като останалите да направят своето пътешествие към топлите страни за една качествена почивка по време на отпуската си. Само че г-жа Фауст, представител на фондацията, не ни каче на самолет до Карибите, а ни предостави възможността да се поставим на мястото на хора с увреждане. За нас, участниците в проекта, това беше едно приключение, но за някои е ежедневие. Ние не забравихме това и редом със забавлението в главите ни малките зъбчати колелца работеха и ни караха да се замислим какво е да не можеш да изразяваш себе си по начина, който другите го правят.
Всъщност защо трябва да си като другите, когато можеш да бъдеш себе си? Немотата не означава, че не можеш да говориш. Това разбрахме в самото начало на срещата с г-жа Фауст. Тя ни научи как да казваме имената си на езика на глухонемите, как да се поздравяваме и казваме някои неща за себе си чрез знаци. В началото ни беше трудно да свиваме пръсти, да ги държим достатъчно дълго в една позиция, за да може да ни разберат другите, но след това разбрахме, че думите, показани с ръце изговорени, не са толкова различни. Когато малкото дете яде шоколад с пръсти, то говори на езика на жестовете.

И когато си мислехме, че сме овладели положението, нашата ръководителка за уъркшопа ни изненада с нова задача: Разделихме се на групи от по четирима, в която трябваше да има по един сляп, един човек инвалидна количка и двама придружители. За целта на всяка четворка тя даде по чифт черни очила, един бял бастун и количка. Целта ни беше известно време да се движим из града като хора с увреждания и техните помощници. Допълнителна спънка беше фактът, че не всички говореха един език. Най-силно това си пролича в моята група, но затова… по-нататък.

Всички бяха въодушевени от идеята да се поставят на мястото на хората с увреждания и ентусиазмът им не се загуби до самия край на уъркшопа. На разходка из града се отправихме аз, Евгения, Силвия, Марен и Табеа (която беше нашият гид из града). Първоначално нещата тръгнаха добре. Евгения беше в количката, аз й помагах, а другите момичета се справяха със задачата на слепия. Заедно успяхме да разгадаем принципа на работа на количката, който повярвайте ми, не е толкова лесен, колкото изглежда отстрани и тъкмо когато започнахме да се придвижваме сравнително нормално, решихме, че е време да сменим ролите си. Докато водех Евгения, хората ни гледаха. Жителите на Мюнстер са свикнали с хора с увреждания, но въпреки това виждах съжалителните им погледи. Може би с това се справих по-трудно, от колкото се управляването на количката. Не знаех как се чувства Евгения, докато не седнах на нейното място. Тогава Марен ми помагаше и аз дори не знаех, че тя има някакво увреждане. Разчитах на нея и бях щастлива, че отборът се сплотява, само че не предвидих едно – Евгения не може да говори немски, а тя се движеше зад нас с помощта на бял бастун и Силвия, която не можеше да я разбере думите й, нито да й говори. Двете се справиха много добре. Поне аз не разбрах да са се блъснали в някой уличен стълб… Още едно доказателство, че не е нужно да говориш, за да общуваш.

Зрението ни дава повечето от информацията за заобикалящия ни свят. Осъзнах колко е ценно то, едва когато ослепях. Сложих черните очила, хванах Евгения под ръка и тя ме поведе из града. Тъмнина – само това беше пред очите ми и бях уплашена. Само за няколко минути се почувствах толкова объркана. Не можех да си представя, че така мога да бъда за цял живот. Малко по малко започнах да се ориентирам. Оставих се в ръцете на моята придружителка и сякаш вече можех да й имам пълно доверие за всичко. Когато минахме по една улица близо до „Ламбрткирхе”, от която се виждаше кулата й, Евгения ми каза: „Вики, виж, колко е красиво!” Аз инстинктивно обърнах глава в някаква посока и тогава усетих истинската слепота – да не мога да се наслаждавам на красотата на света, на цветовете на града и нюансите на небето. „Опиши ми я.” – казах й. Тогава тя започна да рисува с думи готическата катедрала и тогава… прогледнах. След като видях кулата с очите си, вече имах чувството, че не беше за пръв път. Вече я бях съзряла по друг начин.

Ако всеки можеше да разбере какво е да разчиташ напълно на друг човек, да разговаряш без думи, да виждаш без очи, светът може би щеше да е много по-хубаво място. А всъщност защо да не го направим такова?

Един коментар to “За слепотата и проглеждането”

  1. Anni Says:

    Скъпа Вики,
    Статията ти много дълбоко ме докосна! Много увлекателно пишеш. Определено имаш талант!🙂 За мен беше удоволствие да прочета статията ти и се надявам това по-често да ми се случва!🙂


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: