Накъде?

Трудно ми е да напиша добър текст за дискусията на осми септември. Отначало се запитах защо, после разбрах, че изговореното на нея беше казано много по-отпреди, в течение на месеците работа по проекта и семинарите през първите няколко дни на срещата.

Колективното интервю на осми не ми даде нищо ново. Казвам го без критика, а така както е. Според мен, това означава, че сме работили добре и че казаното от политическите лица, администраторите и членовете на неправителствените организации го бях научил от по-отдавна. И няма нищо лошо в обговарянето и повторението.

Сега, когато преглеждам записа и чета стенограмата, виждам как същността на отговорите се събира в две-три сложни изречения и как останалата част просто може да бъде подмината. Същината е винаги кратка и е добре да имаш вниманието да я чуеш и смелостта да я отсееш. И ще получиш необходимите две изречения.

Ако имаш и въображението, ще можеш да съставиш и небоходимата картина. После да я обгледаш от всички страни и да зададеш въпроса: Къде са разликите?

Предлагам ви картината:

От 1975 година в Мюнстер има Комисия за хората с увреждания. Работата на Комисията е интегрирана в работата на Съвета, тоест в политиката на града. И тъй като политиците са били пренатоварени да се занимават с всички въпроси на инвалидите, от 1977 г. има и човек, през когото минават всички въпроси, що се касае за инвалиди, в управлението на града – г-жа Рютер. В момента Общинската управа в Мюнстер разработва План за развитие на училищата, в който е включена и темата „инклузия“ и в чиято направа са ангажирани гражданите, родителите на децата и педагозите. Комисията за инвалидите е изпратила писмо до кмета с препоръки как едно от местата за почивка на езерото „Аазее“ да се подобри, така че да бъде достъпно и за инвалиди. Всички спирки в Мюнстер са пригодени за инвалиди и тези, които не са, скоро ще бъдат направени; всички обществени сгради и тези, които принадлежат на общината, се пригаждат към нуждите на инвалидите; има алеи по калдаръма в старата част на града, по които хората с увреждания могат да се придвижват; обществените тоалетни са пригодени за инвалиди; в Мюнстер има специални приспособления за незрящи – щом не могат да видят, нека пипнат; имат книжка-екскурзовод, написана на такъв език, че да бъде разбираема и за хора с увреждания; създават се възможности за хората с увреждания също да си намерят работа. Много сме направили, но искаме още много да направим.

В Мюнстер има много мероприятия от и за хората с увреждания. Но дори и за Мюнстер, ако се стремим да го разберем правилно, понятието „инклузия“ е новост. То означава още от самото начало хората с и без увреждания да живеят заедно, при това без някакви допълнителни мерки. Много сме направили, но виждаме, че още много може да се направи. Има много успешни проекти на тема „инклузия“, като в много от тях хора с и без увреждания работят заедно – например на тема спорт или свободно време. Например в неделя ще има Ден на паметниците и там ще има разглеждания. Тези обиколки са така направени, че всички да могат да участват. Ще има екскурзовод, който да разказва на езика на глухите, и с техника за хора, които не чуват. И няма значение дали хората познават понятието „инклузия“, или не – просто като отидат там, хората го изживяват.

В Мюнстер, също така, има Агенция, която работи на доброволни начала и която подпомага всички хора с увреждания. И в Комисията за хората с увреждания, която беше спомената по-рано, също участват хора с увреждания и те го правят доброволно. Самите хора с увреждания могат да се ангажират за други хора с увреждания и да помагат. И, също така, има няколко проекти, които показват как могат да се създадат условия за хората с увреждания да се ангажират доброволно.

Една от организациите, действащи в града, е Мрежата на жените с увреждания, която съществува от 15 годинии, а от 14 г. съществува офисът на тази мрежа, в който работят хора, занимаващи се основно с темата „инклузия“. Наблюденията на организацията показват, че има примери за инклузия на хора на тяхното работно място, тъй като всички служители имат някакво хронично заболяване или увреждане. Офисът на организацията в Мюнстер управлява цялата мрежа из Северна Вестфалия, която наброява около 90 000 жени с увреждания. Мрежата на жените с увреждания има годишно Общо събрание и работни групи по различни теми – здраве, предотвратяване на насилие, работа и професионална реализация. В организацията считат, че положението при жените с увреждания е по-различно от това на мъжете, тъй като при тях има т.н. „двойна дискриминация“ – веднъж, тъй като имат увреждане, и втори път, тъй като са жени.

Мрежата на жените е поддържана от Министерството за генерация и еманципация на жени и работи тясно с него, но също и с Министерството за работа. Членовете на Мрежата се обръщат към политиците с въпроси по някоя специална тема и когато тези теми се обсъждат, представители на неправителствени организации присъстват там, за да предупреждават, „да слагат пръста на раната и да натискат“. Въпреки това, те споделят, че на практика нещата се променят много, много бавно. Споделят, че в Германия има много добри закони, но те не се прилагат така, както на тях им се иска.

Най-новите проекти на организацията са семинар на тема: „Еднакви шансове и участие за всички чрез работа и образование“ за жени и момичета с увреждания и проект на тема здравеопазване: „Психосоматични натоварвания и депресии при хора с увреждания“, който се финансира от здравните каси.

Според проф. д-р Дирк Вашул, Декан на Университета за приложни науки в Мюнстер,, Университетът подготвя социални работници и в тази връзка тяхната доброволна работа е свързана с това, с което те ще се занимават като с основна работа. Проф. Вашул допълни, че ръководството на университета сега мисли върху това, как да даде повече пространство и време на студентите, за да действат и да се изяват, споделяйки, че са подготвили модули, които могат да бъдат оценени и в рамките на които студентите работят доброволно. Тези модули, залегнали в учебната програма, трупат точки за студентите в рамките на тяхното следване.

Според Герт Рьорборн от организацията „Граждани на Европа“, затрудненията от уврежданията се случват често в живота и на всеки му се слагат препъни камъни по пътя. „Но когато говоря за инклузия, изрази мнение г-н Рьорборн, всички, които ме заобикалят, независимо дали в моя университет, работа, държава, ги смятам за важни за мен и моя живот. И това е смисълът на мотото на ЕС – „Обединени в различието“ – хората дотолкова да ги възприемаме, доколкото те са ни интересни, доколкото мога аз да науча нещо от тези хора, а не да се спирам от някакви отличителни знаци, които, така или иначе, всеки от нас има.“

Милена Ничева, майка на дете с увреждане, споделя, че ежедневните трудности, които е преживявала, са водели обикновено до нови и че на нея й е било най-трудно да се бори със социалната система в България и в Пловдив, която не дава компетентна помощ на родители на деца с увреждания. Милена Ничева споделя още, че в Пловдив родителите на деца с увреждания имат две възможности: „Когато ми се роди теде с увреждане, още в болницата ми предагаха да си оставя детето в специализиран дом и това решение се взима много често от родителите, защото никой не насърчава тези родители да си гледат болното дете. Другото решение е да си го вземат и да си го гледат, което правят един немалък процент от родителите.”

Според Милена, в Бълария има откъслечни организации – разкъсани, малки организации, – които обхващат различни хора с увреждания или например сдружения на майки или родители на деца с увреждания, но няма стройна система, каквато има тук, в Мюнстер. Пример за това е Центърът за хора с увреждания, в който хората могат да отидат, да попитат и да получат адекватен отговор на въпросите си.

Това е картината. Честно казано, приемам я на доверие. Документите и цифрите са най-сигурни, но и те не винаги. Не вярвам, че истинската картина е такава. Виждал съм и по-лоши, и по-добри. Срещал съм много социални работници, и то истински професионалисти. Сблъсквал съм се и с други, които просто не ги е грижа. Както във всяка област. И това също е нормално. Ако изобщо сравнението между Германия и България, Мюнстер и Пловдив-Видин-София може да бъде коректно, ще кажа, че и в двете страни има добри закони и изготвени стратегии и планове. В Мюнстер има служби, които и в България ги има. Просто името е различно: Агенция за социално подпомагане, Агенция за закрила на детето, Дирекция „Социално подпомагане” по места, информационни центрове и пр., и пр.

Разликата е в действието. В Мюнстер се прави. В Пловдив и в София има наченки, нещата са започнали и се надявам да продължат. Когато преди месеци отправих предупреждение към всички, че темата е много сложна и ние трябва да положим огромни усилия, за да я обхванем и осмислим, може би малко хора ме чуха.

Представете си пресконференция в БТА. Представяме проекта. И аз казвам: „Социалната система в България я няма. Всички са некомпетентни”. Няма да описвам как само с един въпрос – „Какво точно имате предвид? Кои звена на социалната система? Къде? Кои хора? А как трябва да работят, според вас, за да кажете, че не работят? Какви са критериите? А доказателства? – някой опитен журналист може да ме направи да изглеждам некомпетентен в очите на аудиторията. И вероятно ще бъде прав. Не упреквам никого, разбира се.

Затова останах разочарован, когато преди седмици търсих информация, за да напиша публикацията „Какво се прави по въпросите на тема „инклузия” и „партиципация” в моя регион 2” в стария блог, и се сблъсках със стената от статистики и съмнителни доклади. Няма единен център, който да ти даде необходимата информация, подкрепена с доказателства. Поне аз не открих, може и да съм в грешка.

Обаче Герт Рьорборн го каза толкова простичко, че по-ясно не може да бъде: „Хората дотолкова да ги възприемаме, доколкото те са ни интересни, доколкото мога аз да науча нещо от тези хора, а не да се спирам от някакви отличителни знаци, които, така или иначе, всеки от нас има.“ Разбирате ли?

Нека създадем условия хората с увреждания сами да се определят и да живеят, както намерят за добре, според законите в общността. И сега въпросът, който стои пред участниците в проекта „Ние за нас в Европа”, според мен, е следният: накъде поемаме? Към задълбочаване в материята и оставане на полето на семинарите, или на конкретните действия, които могат да бъдат и не толкова мащабни.

Като Васко, който онзи ден ми казва: „Искам да направя собствена изложба и от Дирекция „Образование и култура” в Общината ще ми помогна.“ Казвам му: „И? Как да ти помогна?” „Ами искам да е по-различно, а не да стане: „Дайте пари за тези картини, които ще даря за тези и тези домове за деца, лишени от родителска грижа.” „Окей, казвам, направи така: изложи картини на 15-20 деца от тези домове, като ги поканиш сами да ги представят. Така публиката ще види живите хора.” „Окей, казва Васко.” „Или, още по-добра идея, почвам – събери ги и докато музикантите, за които ми спомена, че ще ги има, свирят и публиката слуша, нека децата рисуват отстрани, някъде на някакави стативи. И като свършат – да започне наддаването.” „Добра идея, казва Васко.”

И аз мисля, че е добра идея. Ето с такива неща, малки и немащабни, се постигат добри резултати. Може да не е в рамките на инклузия, обаче стискам палци да стане. Денят на паметниците, за който споменаха в дискусията, е също пример за добра инклузия.

Ами условията? За да промениш условията на уязвимите групи в обществото, е необходимо да разположиш усилията си в контекста на общата социална, икономическа, демографска, политическа ситуация. Иначе откъде Общината ще намери 230 000 или 500 000, или не знам колко си за мигащи светофари? Например. От структурните фондове на ЕС. Окей. Чудесно. Виждате как нещата са свързани. И т.н., и т.н.

Дискусията с политици, експерти и представители на неправителствения сектор на тема „Инклузия и гражданско общество“ се проведе в Сенатната зала на Университета в Мюнстер на 8 септември 2010 г. в рамките на транснационалната младежка инициатива „Ние за нас в Европа“, финансирана от програмата „Младежта в действие“ и администрирана от немската Агенция „Младежта за Европа

Поздрави.

Един коментар to “Накъде?”

  1. Anni Says:

    Здравей, Сашо!
    Аз смятам, че относно твоя въпрос „На къде?“ посоката отдавна е поставена. Отдавна участниците работят върху развитието на конкретни идеи на проекти; защото само така се избягва да се „разтягат локуми“ без особени видими резултати. Интересно ми е да разбера какви са твоите конкретни идеи за бъдещи проекти. Какво според теб трябва да стори всеки гражданин конкретно, за да се подобри социалната среда в България например?
    С поздрав:
    Ани


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: