Театралната постановка или за магията на създаването.

В програмата на проекта беше заложено, че ще изпитаме нещо ново за повечето от нас. Това беше участието ни в театрална постановка, която имаше за цел да трансформира нашите емоции и преживявания по време на срещата в Мюнстер в нещо артистично, подходящо за широка аудитория . Концепцията щеше да се изготвя на място. Беше ми много любопитно как ще се състави концепция, ще се проведат репетиции, ще се съгласува игра и музика и ще се изиграе представление само за два дни. Даже ми се струваше невъзможно. Но постановката надмина очакванията ми многократно и се получи нещо прекрасно с общи усилия.

Задачата да ни помага да извървим този нелек път беше поета от Марк Хунен – социален и театрален педагог, работещ в Лондон. Два дни подред бяхме оставени в ръцете на един изключително широко скроен и талантлив човек. Беше истинско щастие да се работи с него, дори и за толкова кратко време. Още в началните минути на нашето познанство той ни подреди със столовете ни в кръг – най – равноправната позиция. След редица игри за опознаване и загряване, Марк влезе в нашия кръг с бутилка от минерална вода в ръце. Той каза, че това била Кати. Последва, разбира се, моят леко скептичен поглед. Марк продължи и ни обясни, че това е нашата героиня и остави празната бутилка по средата. Всеки от групата по желание можеше да влиза вътре в кръга, да гушка или там каквото иска да прави с Кати, докато разказва нейната история.

Така се изредихме всички, даже някои по няколко пъти, да градим тухличка по тухличка злощастната история с щастливия край . Гледах как сценарият се ражда и развива пред очите ми с главоломна скорост и не можех да повярвам. Ето я и историята, създадена от една бутилка и група твореческо  надарени хора :

„Кати е 21 годишно момиче, което живее в Пловдив, в Стария град, в китна къщичка с цветна градинка отпред. Кати има по-голям брат, който обожава. Тя обожава да свири на пиано, но мечтата и е да стане журналистка. Но след като приятелят и я напуска докато е бременна, тя ражда дете, което има увреждане на крайниците и сигурно ще трябва да бъде на инвалидна количка. Лекарите и казват, че надежда няма. И така Кати остава сама с детето си, но не спира да преследва мечтите си и по време на едно пътуване с автобус до София, където има изпит за прием в журналистически факултет, тя, брат и детето претърпяват тежка катастрофа. Животът на брат й виси на косъм, състоянието му е критично и не се знае дали ще излезе от комата. В болницата младото момиче среща един  практикант от Германия, който й дава своята безрезервна подкрепа в този тежък момент. Той й разказва, че в градът, от който е родом, има дългогодишна традиция в грижата с хората с увреждания, и й предлага да започнат работа по съвместен проект , който ще се осъществи в гр. Мюнстер, Германия. Въпреки всички трудности (възстановяващ се брат, бивш приятел, който отказва подкрепа , заради новата си жена), Кати и практикантът успяват да осъществят една мечта – една успешна транснационална младежка инициатива между България и Германия на тема инклузия и партиципация.”

След това се разделихме на групи, отговорни за различни аспекти от подготовката, за да може по – ефективно да се свърши работата за това иначе кратко време. Едни от нас бяха актьорите (бяхме привлекли и съмишленик, който щеше да участва в театъра – едно момиче на име Камила), други – музикантите (Веско, Евгения, Вики), а трети се заеха с изготвянето на реквизита (Милена М.) . Актьорите се разделихме на три групи, всяка от които поотделино трябваше да облече дадена част от сценария в действие. Тъй като повечето от нас нямахме опит в изкуството на театъра, съответно не знаехме от къде да започнем. Вълнението и напрежението от притискащото ни време също оказваше влияние на общата атмосфера. Тук се намеси Марк, който по много деликатен начин ни даваше насоки като оставяше и място да се разгърне нашето творчество и импровизация. Постоянно следеше процеса на работа, но гледаше и да не ни налага своите идеи. Стоеше отстрани като един невидим диригент и само ни насочваше внимателно.

Винаги ще помня как, когато си говорихме, той погледна отнесено към празната стена и ми каза, че ако виждам там котка, която се люлее на Луната, и го вярвам силно, то и публиката ще я съзре – така е в театъра.

И май наистина всички като на магия повярвахме в нашата лунна котка. Поободрихме се малко и започнахме да пробваме различни подходи. Един шал се превърна в разкошна цветна градинка, нашите ръце, сключени над главите ни, – в китните пловдивски къщички. И бутилката, разбира се, изигра своята роля като реквизитната група я превърна в бебето на Кати. Единодушно се реши и че ролята на Кати ще изпълнят трима души, защото е главна и най – дълго време е на сцената. Вълшебният шал на Табеа ни служеше като средство за означение на героинята – слагахме го пред публиката като сменяхме актрисите, изпълняващи Кати. Всичко останало също бе съставено от подръчни материали и оцветено в нашите таланти и възможности. Бяхме облечени с еднакви тениски с логото на проекта – символ за нашето равенство в обществото. Решихме театърът да е без думи, а да показва само нашите емоции като на голям екран да има и субтитри на български и на немски, които да дооформят смисъла на нашите действия.

Така стъпка по стъпка, сцена по сцена репетирахме постановката като при всеки нов опит някой добавяше по някакъв мъничък детайл от себе си. По този начин сценката ставаше пластична, трансформираше се пред очите ми и все повече и повече придобиваше цялостен вид. Чувствах, че по време на подготовката за театъра сме най – задружни и сплотени. Работата в екип беше във върховата си форма.

Ето, че Моментът наближаваше. Оставаше ни само да видим как точно ще адаптираме репетираното до сега в залата. Умората и силните емоции ескалираха. Вълнението от неизвестното също допринасяше за напрегнатостта. Но мисля, че успяхме да използваме тези чувства в положителната им страна. Те ни помогнаха да се активизираме. Първите пъти на генералните репетиции не се получаваха перфектно и си личеше, че ще има импровизация. Но колкото повече го повтаряхме, толкова повече малките грешки се изчистваха. Музикантите, които до сега бяха репетирали отделно от нас, се включиха и удивиха всички. Музиката пасваше перфектно на емоционалното състояние на героите ни, бяха свършили много добра работа.

Уреченият час настъпваше. Постепенно в залата започнаха да прииждат хора. Не навсякъде беше пълно, но после разбрахме, че не е важно количеството, а качеството. А публиката ни беше първокласна.

Първата сцена започна. Трябваше и да се ръководим до някъде от лаптопа, който беше обърнат към нас, със слайдовете, описващи действията. Но тъкмо като се подредихме както трябва – Кати, къщичките и градинките, лаптопът отказа. Беше критичен момент. Не знаехме какво да правим. Но все пак не загубихме присъствие на духа и постояхме малко в изходна позиция. Публиката щеше да разбере. Вярвахме, че нещата ще се оправят. И те наистина потръгнаха след няколко минути. Изиграхме театъра с много удоволствие и страст. Всичко мина гладко. А когато накрая всички се хванахме за ръце и изпълнихме „Вървят ли двама”, чувствах, че сме едно цяло. Нямаше значение кой е българин, кой германец. Всеки през тези два дни беше преодолявал себе си многократно в това голямо предизвикателство. Но накрая го направихме – успяхме да докоснем хората. Можех да видя сълзите в очите на публиката. Те не разбираха нито думичка от това, което се пее, но го чувстваха. Бяхме успели благодарение на задружната работа в екип. Точно в този момент сякаш всичко бе възможно. Накрая всички бяхме неизмеримо уморени, но и щастливи.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: