Финална равносметка

Измина вече почти една година откакто съм част от проекта „Ние за нас в Европа”, който е към своя край. Сега спокойно мога да погледна назад с носталгия и да си дам равносметка за наученото и придобития опит.

Пред собствените ми очи „Ние за нас в Европа” се разви от идея през конкретни стъпки за осъществяването й до един много успешен младежки проект. За това и започнах все повече да вярвам, че може всичко да се постигне с упорство, вяра и труд, защото го видях на практика, и смятам, че това ще ми е полезен опит и вдъхновение за това как мога и аз да създам свой проект в бъдеще.

За мен идеята за иклузията беше напълно нова в началото на проекта. Но след първия етап, когато се запознавахме с тематиката чрез обмен и търсене на информация, осъзнах, че това е единственият начин хората с увреждания да водят самоопределен начин на живот, какъвто водим ние. Станах и по-чувствителна към тази тематика, вече забелязвам някои неща в България, за които преди не съм се замисляла като например как въпреки, че има специално пригодени рампи в повечето автобуси, не се спира на подходящи места, а не е никакъв проблем да се прави, а е въпрос на нашето отношение към проблема.

След като имах възможност и да работя наравно с хора с увреждания, осъзнах, че нищо не ме различава от тях и чрез комуникация заедно може да се обогатяваме. Чрез уъркшопове можах да се поставя на тяхно място и за мен това беше най-ценното изживяване, защото докато човек не изпита нещо на собствен гръб, не може да го разбере. Сега осъзнавам по-добре трудностите, пред които такива хора се изправят всеки ден. В този смисъл се и научих да бъда по-толерантна към хората като цяло.

За мен беше много полезно да работя в група и да се сблъсквам с всички трудности, които възникват при подобна работа. Но без да се справяме с препятствия няма как да израстваме. Също така бях част от процеса на реализиране на проекта и подобрих своите организационни и мениджърски умения. Много съм благодарна за получената възможност.

Осъзнах, че ако искаме да настъпи някаква промяна в обществото, в което живеем, особено в социалната сфера, трябва ние сами да я предизвикаме, а да не разчитаме на някой друг. Така са и направили хората с увреждания в гр. Мюнстер и нещата бавно, но сигурно са тръгнали в правилна посока. Това ме вдъхнови и да се опитам колкото е по силите ми да разпространя проекта, за да може да дам надежда на повече хора, че нещата могат да се получават, но само ако полагаме усилия и си помагаме.

Тъй като инициативата беше интернационална , използвах и възможността да се обогатя чрез контактуване с немските участници – научих повече за тях и тяхната култура и осъзнах, че комуникацията е възможна дори и при езикови бариери. Те ме научиха също, че хората навсякъде са хора, а не могат да бъдат разделени на националности, полове, хора с увреждания и без. Създадох и страхотни приятелства.

Мога и да кажа също така как изпълнението на някои конкретни задачи от първия и третия проектен етап повлия благоприятно за развитието ми и за натрупване на опит и знания:

–         Проведох редица интервюта с познати и на живо, и онлайн. Зададох им предварително изготвените въпроси и установих, че повечето от тях не са запознати с проекти на Европейския съюз или други институции и организации, свързани схората с увреждания. Като цяло познанията им по отношение на хората с увреждания бяха бегли и то основно придобити при личен контакт с такива хора. За това реших да разпространя проекта в Пловдив както мога, за да може хората в моя град да имат повече знание относно хората с увреждания.

–         Проведох проучване за това какво се прави в района на Пловдив по проблемите на хората с увреждания. Оказа се, че има активност през последните години относно проекти, спечелени от неправителствени организации. Но техните ефекти явно не са добре разпространени из обществеността.

–         Заедно с Евгения Тагарева организирах изложба в ОМГ „Академик Кирил Попов”, където уча в момента. Тя се проведе от 09.11.2010 до 15.11.2010 и привлече доста любопитни учители и тинейджъри (не само от училището). Проектът беше представен чрез фотографии и резюмиращ ги текст под тях. По този начин дори хора , незапознати с нашета работа, можеха да я разберат. През тази седмица познати ученици и учители ме спираха по коридорите, за да ме питат повече информация, защото са се заинтересували. Също така ми ставаше и много приятно, когато виждах тълпи от ученици да разглеждат фотографиите. Знаех, че съм направила нещо , за да разпространя идеологията на проекта, и това ми носеше лично удовлетворение, още повече като виждах, че има резултат.

–         Два пъти бях в Община Пловдив на Събранието на Обществения съвет на хората с увреждания – единият път с Евгения , другият – с Вики и Евгения. Целта на нашето посещение беше да представим проекта пред представители на правитествения и неправителствения сектор. Там имах възможността да науча повече за работата на социалния отдел от Община Пловдив и видях, че въпреки, че тази година за странични финансирания имат точно 0 лв. , отделът се опитва според възможностите да подобри средата в Пловдив. Също разбрах и че има организации, които правят подобни неща като тези в Германия, но на по-ниско ниво и с по-малък бюджет. Например в Пловдив има футболен отбор за деца с увреждания.

Не мисля, че всичко, което съм научила от обширен проект като този, може да бъде резюмирано в две странички, но смятам , че това са по-важните неща.